Православието се намира днес в сериозна опасност


Ако днес някой говори за надвиснала опасност, го характеризират като „киндинолог”, (тоест такъв, който изучава опасни ситуации), в смисъл че се страхува, говори за опасността при нейното реално отсъствие. Ние бихме се радвали, ако нямаше опасност, в такъв случай нека ни окачествяват като „измамници”, „лъжци”, побъркани”.

В нашата днешна беседа, по Божията благодат и молитвите на много светци, които са се борели в своето време да отклонят тези опасности, заплашващи Светото Православие, ставайки мъченици и изповедници, ще се постараем да представим накратко причините, които в недалечното минало винаги са подавали ясен и отчетлив сигнал за тази съществуваща опасност и поради това призовававащи ни към предпазливост и трезвение. Ала нека видим, защо в нашето време опасността е много по-голяма и сериозна в сравнение с миналото. Причините, които ще приведа ще бъдат не единствените, но най-важните.

1. Пленяване на почти всички поместни църкви от икуменизма и папизма

Всеереста на икуменизма се появява и укрепява през 20 век; в самото начало тя беше възприета от Вселенската Патриаршия главно поради печалните исторически събития в Турция и напразното и неоснователно очакване и надежда за помощ от християнските народи на Запад. Точно както и по времето на Фераро-Флорентинския Събор, когато поради икономия и отклоняване в дипломатически маневри, е била извършена измяна на акривията, на вярата и съзнанието, уж за осъществяване идеята за всеобщо обединение в учението на Христа да бъдат всички едно, (Иоан. 17:21). Доводът: „вие не се безпокойте, Патриаршията прави дипломатически стъпки, за да се спаси”, и който се повтаря от много хора днес, е крайно несигурен. Първо, защото епископите не са дипломати, а пастири и трябва да предлагат цялата и неизопачена „дори до йота” Евангелска истина, като възлагат своите надежди не на хората, а на Бога.

Къде е досега помощта на папата и протестантите за Константинопол след такава откритост, толкова компромиси с тях и отстъпления; след такова погазване на свещените канони чрез съвместни молитви, съвместни служения, декларации за “църкви – сестри” и за “съвместна отговорност” относно проповядването на Евангелието?! Две хиляди православни живеят в Константинопол при закрито богословско училище в Халки. Заключена и отчуждена от Патриаршията е самата нейна собственост. Дори посредствен дипломат би съзрял наличието на подигравка и ненадеждност, а ако би се огледал назад и би се позаинтересувал от всички онези думи за любов, целувки и благодарност, веднага би изменил дипломатическата си тактика. Ние обаче не я променяме и не се стремим да си помогнем, за да се появят нови изповедници като св. Марк Ефески, които до сплотят православните и не искаме да помолим за милост, призовавайки Божията помощ при тези големи трудности и жестоки увреждания на първопрестолната Православна Църква. Причината е, че от самото начало на приемането по необходимост и икономически причини на икуменизма, особено след като от Америка натрапиха Атинагор за първоиерарх на патриаршеския престол, се породи и тази догма, учение, ерес. Атинагор и неговите наследници жънеха и жънат успехи, както вече всички видяхме по време на срещата на сегашния патриарх и папата във Фенер на 30 ноември 2006 г. Първопрестолната Църква се оказа превзета от икуменизма, а като първа сред другите поместни църкви, оказва влияние върху тях. Разбира се, те са самостоятелни в своята отговорност като автокефални църкви, но и те биват подтиквани от временни светски нужди и имат политически лидери, лишени от нужната духовност и православно мислене, които подражават и безгрижно следват първата поместна църква (т. е. линията на Константинопол).

Понастоящем само две автокефални църкви, Грузинската и Българската, са излезли от Световния Съвет на Църквите и поддържат линия на отттегляне от икуменизма. Разбира се, в Грузинската Църква стана нещо достойно за внимание и подражание: народът, обединил се в Православната вяра, цялото църковно изпълнение, множеството клирици и монаси, принудиха църковното ръководство да следва Православния път! Това може действително да изглежда като несбъднала се мечта за повечето от църквите, където икуменическото ръководство напълно контролира всичко и със заплахи, гонения и забрани задушава и запушва устата на православните. Показателен за това пример е Румъния, където комунистическото робство и гонения се смениха с икуменическа грубост на множеството от икуменическите епископи. Манастирите там остават последното убежище на православните миряни.

2. Промяна в пътя на Еладската Църква

С идването на власт през 1998 г. на архиепископа от Димитиадската митрополия г-н Христодул, много неща за Православието опасно се усложниха. Тези, които не го познаваха добре, се увлякоха от неговите пламенни речи против папизма и протестантизма. В тях той обявяваше икуменизма за ерес, цитирайки с възторг живота и учението на Църковните отци. Ние решихме, че на архиепископската катедра се е възкачил нов Иоан Златоуст, Фотий или Марк Ефески... За съжаление, се оказахме измамени! До архиепископ Христодул, Еладската Църква беше строго традиционна, православна, антипапистка и антиикуменическа. В продължение на много десетилетия, тя беше единствената силна, свободна и жива Църква, поради факта, че останалите православни църкви бяха подвластни на комунистическия режим.

Друга причина беше отслабването и изтощението на най-старите патриаршии, които вземаха назаем и използуваха богословските сили на Еладската Църква, която разполагаше с два силни и цветущи богословски факултети в Атина и Солун. За да опишем каква беше Еладската Църква и каква е днес, ще спомена няколко показателни факта, малко известни за много хора. Когато Атинагор, след покана от Ватикана, предложи да бъдат изпратени наблюдатели от православна страна на Ватиканския събор и свика през 1963 г. Всеправославно съвещание на остров Родос, беше му оказана незабавна съпротива и противодействие от страна на архиепископ Хризостом II и от всички останали иерарси, които счетоха за неразумно дори присъствието на представители, доколкото Свещеното Писание и светите отци чрез свещените канони забраняват всякакво общение с еретиците.

В телеграмата, която архиепископ Хризостом изпрати на Атинагор, пишеше: „Аз лично още от самото начало считам този въпрос за решен; по решение на иерарсите ние се въздържаме от общение. Общественото мнение също е крайно възмутено”. В телефонен разговор с него Атинагор го питал защо не го следва, на което архиепископ Хризостом отговорил: „Касае се за въпроси на вярата и общуване с еретици, причинили толкова зло на нашата Църква, а налице е и мнението на иерархията и на нашето църковно изпълнение, затова чувстваме неловкост да приемем вашата гледна точка, (Източник: (??????????? ?", ????????????? ??????, ?????????? ??? 15-7-1963 ????? 15-7-1964, ?????? 1964, ???. 14).

Той остро характеризира папистите като еретици и неговото мнение се оказа в съответствие с мнението на иерархията и църковното изпълнение. В Еладската Църква през последните 10 години, почти нямаше иерарси, които се колебаеха относно това дали папизмът е ерес.

Какво можем да кажем сега? Откъде да започнем да оплакваме и описваме масовото изменение на Еладската Църква – за колебливото и сдържано следване на Патриаршията или изявата й като дързък първенец и инициатор на икуменически стъпки, където тя се съревновава и понякога задминава „решителното дръзновение” на Фенер? Впрочем, една от основните причини за разприте между Фенер и Атина, освен въпросът за юрисдикцията над т. нар. „нови области”, се явява това, че Атинският архиепископ не желае, „не го устройва” да бъде подофицер (да се влачи на опашката) и да върви след Патриаршията. Той иска да е равноправен в създаването на културните междуправославни и междухристиянски връзки. За да има успех в това отношение, му е необходимо да получи аналогично признание в областта на междухристиянските отношения, което му предлагат с радост папата и протестантите доволни, че падна последната мощна крепост на Православието – Еладската Църква. По тази причина, Еладската Църква се обърна към всеереста на икуменизма. Архиепископа го хвалят, аплодират, награждават затова, че изостави най-накрая нас „талибаните”, както сам ни нарече и стана прогресивна, съвременна личност от авангарда на междурелигиозните икуменически процесии. Той подобри множество рекорди и пожъна успех в много начинания на икуменическата борба за разрушаване на границите между Истината и заблудата, Православието и ереста, в борбата за унищожаване на Православието. Той пръв дръзна да докара папата в Гърция през 2001 г., приемайки го в качеството му на Римски епископ. Той пръв покани и взе участие в организирането и провеждането на едно от заседанията на Световния Съвет на ересите и заблужденията на православна земя с деструктивни изявления от страна на представители на епископата. Той пръв от архиепископите на Еладската Църква посети щаб-квартирата на ССЦ в Женева, където му оказаха почит и уважение. В резултат, той пръв като архиепископ, официално посети Ватикана миналия декември. Никой от предшествениците му дори не е могъл да помисли или да направи опит да премине този Рубикон в посока на ересите. И съответно бе възнаграден с много почести и в много речи за укрепване на мисионерството на Еладската Църква; папата му подари две халки от тъмничните вериги на апостол Павел, автентичността на които се оспорва от сериозния и авторитетен професор по византология от Атинския университет г-н Ставрос Курусис в статия, напечатана във вестник „Ортодоксос Типос” (????????? ?????) от 12 януари 2007 г. Няма значение дали тези халки от веригите на апостол Павел са истински или фалшиви, те просто символизират оковаността на Еладската Църква във веригите на плена и затвора на папизма и икуменизма. И не само тези деяния са най-голямото бреме за Православието от апостасията. Това е и икуменическото учение, а и всичко, което архиепископ Христодул е говорил на различни места във филопапистки и икуменически дух. Ако някой би направил опит да състави антология-сборник на неговите изказвания, би се получила цяла книга. Още по време на посещението на папата в Атина през май 2001 г., при произнасяне на приветствените слова и речи, както и в съвместните заявления, бяха използвани такива думи, които утвърждават папата-ересиарх за каноничен и законен епископ на Рим, а папската ерес се представя така, сякаш се намираме в положението до 1054 г. В многобройни статии ние тогава изброявахме всички нововъведения на папизма и говорехме за разрушаване границите на Църквата. В наше открито писмо до Архиепископа между другото беше написано следното: „Вие нарушихте Христовото евангелие, отсякохте свещените канони, оскърбявахте светците, водели борба с папизма и отворихте вратата на люти вълци в Църквата. Заедно с обременения с многочислени ереси папа, вие отдавате чест и на всички древни еретици и лъжеучители: Арий, Македоний, Евтихий, Несторий, Аполинарий, които са ангели в сравнение с папата и неговите заблуждения. За Вас нямат повече сила нито Евангелието, нито Вселенските събори, нито учението на светите и богоносни отци. Вашите деяния изобличават Вашите слова. И тъй, свалете в храмовете иконите на светците, защото вие сваляте и нарушавате тяхното учение, за да може обърканият и разочарован народ да разбере какво се случва”, (периодично издание:  : ?????????, ???? ?, ?????? 2, ???? 2001, ???. 9).

Архиепископът въобще не се притесни, когато чу в ответното слово на папата думите, че: „от общата наша апостолска вяра в Господа и наш Спасител Иисуса Христа ние имаме общо апостолско достояние и тайнствените връзки на Кръщението, а оттук всички ние се явяваме членове на Божието семейство, като сме призвани да служим на единия Господ и да проповядваме Евангелието на света”. Коментирайки тогава това предизвикателство на папата, аз писах: „И така, нима Filioque, първенството на папата, непогрешимостта, безквасният хляб, очистителният огън или „непорочното зачатие” на Богородица се явяват „обща апостолска вяра” и „общо достояние”?! Нима „ние всички сме членове на едно Божие семейство”, избягвайки думата „Църква”, за да не бъдем провокирани, но смисъла на думите е един и същ, и нима ние сме призвани да служим на „единия Бог и да проповядваме Евангелието на света”? Тогава, защо вие не прекратихте мисионерството в тези райони, където се трудят папските мисионери, щом те проповядват същото Евангелие и служат на същия Господ? И нима към „същото Божие семейство” принадлежат православни и еретици, нима ереста не е изобретение на дявола за разрушаване единството на Църквата и водене на хората към заблуждение и погибел?! Може ли някой да си представи съвместни срещи на апостолите и лъжеапостолите от Новия Завет, прегръщащи се и пишещи съвместни текстове, както и твърдящи, че имат обща вяра и проповядват едно и също Евангелие? Може ли някой да си представи светите отци и великите еретици да вършат едно и също дело? Корозията на православното съзнание и разрушаването на границите между Истината и заблудата е много опасно”, (?????????, ???? ?, ?????? 2, ???? 2001, ???. 18-21).

Разбира се, това не е единственият текст. Подобни думи бяха казани в ответните речи на архиепископ Христодул, които ние също коментирахме. (?????????, ???? ?, ?????? 2, ???? 2001, ???. 21).  Архиепископът унищожава догмата от Символа на вярата за Una Sancta - Едната Свята Съборна и Апостолска Църква. По такъв начин Православната Църква не се явява единствената Църква, а съществува и папската и други църкви. За да обоснове това той и неговите единомишленици поддържат мнението, че „папството не е ерес”. Сега, разбира се, старите латинофили дръзко твърдят, че латинството „не е схизма, а друго християнско учение сред многото други християнски догмати”! Тази латинофилска линия се следва и от други иерарси на Еладската Църква, за съжаление, мълчащи! Към латинофилите принадлежи митрополит Сирски и Тиноски Доротей, а и други. Съвместните молитви в неговата епархия с папистите са не само обичайно събитие, но има сведения, че се разрешава и дякония, тоест причастие от една Чаша за учениците, задължени да посещават служби както в православен, така и в папски храм! Тази година се навършват две години от срещата и подписването на съвместно пастирско послание за новата година с папския епископ на остров Сирос! Икуменическата ерес постепенно парализира всички здрави клетки и цялото православното противостоене. Ние нееднократно съобщавахме и за кощунственото заявление на Калаврийския и Егиалейски митрополит Амвросий, който показа своето с нищо неоправдано незнание, като се изказа по въпроса за изхождането на Светия Дух „от Сина”, оскърбявайки и погазвайки учението на самия Господ, учещ ясно и категорично за изхождането на Светия Дух само от Отца (Иоан. 15:26). Той преобръща историческата вяра на Църквата, изложена в Символа на вярата и като цяло от Съборите и отците. Свещеният Синод трябваше да призове този митрополит за разяснение даже само заради тази хула и ако той продължава своето богохулство, да му бъде посочено под удара на кои свещени канони попада.

3. Разложение на Богословските факултети

Този фактор се явява следствие от икуменическото разложение на богословските среди, на Богословските факултети, които повече от всичко захранват клира; от възпитанието на богослови с икуменически начин на мислене и образование. Това, което младите богослови изучават в Богословските факултети от огромното мнозинство професори икуменисти, после преподават в енориите и училищата. Сега за първи път икуменизмът  влезе и в учебниците по вероучение на народните училища и гимназии.

4. Разделение и колебания на Света Гора Атон

Опасностите за Православието се умножават в наши дни, така че даже считаната за „Кивот на Православието” Света Гора Атон, градината на нашата Богородица, е разединена и сдържана в своите изказвания. Съществуват множество случаи, когато по-рано Света Гора Атон е била единна, издигайки силен глас против икуменическите начинания на патриарси и епископи.

5. Абсолютна зависимост на клириците, безбрачни и брачни, от настроенията и желанията на епископите, които прилагат избирателно светите канони и по свое усмотрение всяват страх и заплашват онези, които оказват съпротива дори по въпроси на вярата

Премахването на енориите, сформирани като общини, за да могат свещениците да имат навсякъде добри отношения с църковното изпълнение от вярващи, а сега и на пълната икономическа независимост на ефимериите (т. е. седмичните свещеници) (от своите енориаши) води дотам, че служението от много свещеници се възприема като един вид професия и главна грижа за тях става поддържането на добри отношения с епископа, за да не се лишат от мястото си или да бъдат назначени в по-добра или по-богата енория.

6. Почти пълно отсъствие на катехизация на вярващите по въпроси на вярата

Не се чуват вече проповеди на догматични, нито пък на антиеретически теми. Множеството клирици, подражавайки на църковното ръководство, се ограничават с проповеди от патриотично или лично естество. Те забравиха, че нашето живелище е на небесата, (Фил. 3:20), че Църквата като царство Божие не е от този свят, че християните трябва да мислят за небесното, а не за земното, (Кол. 3:2), съгласно литургическия възглас „горе да са ни сърцата”.  Много от епископите вместо да бодърствуват, да посочват опасността от ересите на папизма и икуменизма и да осведомяват паството, се успокояват от това, че с техните позиции са съгласни много некатехизирани и неосведомени хора, докато водещите борба и осведомени люде биват представяни от епископата като незначително малцинство от „фанатици” и „крайно консервативни”. Тук много точно подхождат укорителните думи, които Господ е казал преди страданието Си на книжниците и фарисеите: Горко вам, книжници и фарисеи, лицемерци, задето затваряте Царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат, Мат. 23:13-14.

7. Съществува огромен недостиг от средства за истинска и обективна информираност на народа

Светският и електронен печат безпрепятствено аплодира всички икуменически и синкретични начинания на църковното ръководство и осмива всички традиционни постановки и ценности като отживелица. Днес намиращите се под контрола на църковното ръководство печат и радиостанции на Еладската Църква, с ентусиазъм дават трибуна на всяко икуменическо изявление, а в същото време православните гласове остават нечути.

8. Осветскостяване на клира и народа

Поради очарованието и привлекателността на света отслабва ревността и борбата за „тесния и трънлив път” на Евангелието и светците. Често се чува доводът на мълчащите и безразличните: „Църквата никога няма да пострада, тя е непреодолима, не се бойте”. Действително, Църквата не може да бъде унищожена, тъй като тя се явява Тяло Христово, има Живия Христос, тя е Самият Христос, Който се разпростира във вечността. Ние имаме уверение от Него, че и портите адови няма да й надделеят, (Мат. 16:18). Опасността не се отнася до Църквата, която ще съществува во веки с Нейната Глава Христос, а до членовете на Църквата, вярващите, които са застрашени от погиване, ако се загуби правилната вяра – Православието и се възцарят ереста и заблуждението.

Когато е загубена Православната вяра, колкото и свят и добродетелен да е човек, той не може да се спаси. Напротив, в правилно вярващата Православна Църква, може във всеки един момент да се спаси и най-големият грешник, когато се покае и изповяда своите грехове. Опасността от нашите грехове се преодолява с покаяние и изповед, а опасността от ерес не се преодолява с нищо; тя води еретика уверено към погибел. Сам Господ е посочил опасността от лъжепастири, които се стараят да прелъстят паството. Вярващите не трябва да слушат гласа на наемниците. За разлика от добрия пастир, принасящ себе си в жертва за спасението на овците, пастирът-наемник бяга като види опасността и оставя овците на вълците, тоест на еретиците да разграбят и да ги разпръсват (Иоан. 10:1-16).

Затова светите апостоли и светите отци в своята проповед не са се успокоявали, проповядвайки бездействие: „не се бойте, не се безпокойте, Църквата няма никога да пострада!”, но целият им живот, както става явно от техните послания, преминавал в усърдна, непрекъсната и продължителна борба за възцаряване на неповредената или истинска вяра и еретиците да не успеят да развалят тази вяра, да не могат да проповядват друго Евангелие, друг Христос, обезобразен и приспособен към техните желания. Болшинството от тях отдали своя живот, ставайки мъченици „заради Христа, вярата и светостта”, велики изповедници и учители на Истината: гонени, оскърбявани, злословени, умиращи всеки ден. Предчувствайки приближаването на своята кончина в Милит, апостол Павел заръчал на презвитерите в Ефес като тяхно най-първо пастирско задължение да се молят за самите себе си и паството, да пасат Църквата, основана от Христос не с безразличие и философствайки, приспивайки, властвайки, държейки се като социолози и водейки безгрижен живот, а както и самия него да пролеят своята кръв. Той им предсказва, че ще се явят люти вълци, които няма да щадят стадото, т. е. еретици. И най-горчиво и скръбно е това, че от тях самите – духовенството, епископите и свещениците ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си, (Деян. 20:30). И тъй като това беше пророчество, което за кратко време се изпълни и се изпълнява в продължение на целия живот на Църквата, той не се зае да ги успокоява, а да тръби усърдно, зовейки към внимание и бодърстване. Той им каза: затова бъдете будни и помнете, че три години денем и нощем не преставах със сълзи да поучавам всекиго едного от вас, (Деян. 20:31).

Това Павлово „бодърствувайте” се явява призив, който е изоставен и от много от нашите клирици, които говорят зле, откъсвайки вярващите от истината на Православието и хвърляйки ги в мрежата на заблужденията на папството и икуменизма. Девизът на приспиващите, че „Църквата никога няма да пострада” е верен, но той подтиква не към бездействие и безразличие, а към борба: борете се, трудете се, изповядвайте вярата и Бог няма да остави Своята Църква. Без нашето съдействие, което се явява часто от учението на нашата вяра, Бог ще ни оставя, защото Той не спасява без желанието и стремежа на самия човек към Него, за разлика от погрешното учение на протестантите за абсолютното предопределение. Впрочем историята ни учи, че дори цели древни поместни църкви са загивали, както и седемте църкви от Апокалипсиса, а много други са били отслабени и докарани до смърт главно заради отстъплението от вярата и предателството от страна на пастирите и техните вярващи. Но Църквата съществува и се умножава, Православието се въздига и усилва дори за сметка на другите народи под вещото ръководство на Нейния Разпнат Основател и така тя пребивава в Истината.

Еретическият Запад горд, че не пребивава в скърби, които са признак на божествена педагогика и посещение, напълно е загубил своята християнска същност, като съвършено е отстъпил и отдалечил от християнството. Но това духовно разрушение е още по-лошо, защото духовната смърт е далеч по-страшна от телесната: не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият, (Мат. 10:28). Цяла Европа е едно гробище, което разнася зловонието на тази смърт, отговорност за която носят папизмът и протестанството. Това зловоние се пренася и в Православната Църква чрез приятелски връзки, срещи и посещения на разменни начала с представителите на тези ереси, които на всичкото отгоре ние признаваме за „църкви” и за „път, водещ към спасение”. Те доведоха народите на Запада до духовна смърт, а ние наместо да им показваме животворящата и спасителна истина на Православието, за да се спасят и техните народи, предизвикваме смутове и съмнения в нашия благословен народ, като го водим към гибел, понеже престъпваме определенията на светите отци, поради което неусетно преминахме от Истината към ереста, от Живота към смъртта.

Скоро ще търсим в Гърция православен грък и няма да намерим. Ние губим нашите деца, следващите поколения, ето, лишаваме се вече от сегашното, а в същото време множеството хора не виждат опасността и като щрауси крият главата си в пясъка. Действително, Църквата няма да изчезне, тя ще съществува, дори ако останат трима православни, а изчезнат десетки хиляди души, православни и неправославни. Пред лицето на тази близка и очевидна опасност, която днес е налице заради недалечното минало, е нужно да разбудим спящия поради своето невежество православен народ. Както казвал патриарх Генадий Схоларий, гледайки на предстоящото разрушение на Константинопол, „трябва да събудим града, който спи и не осъзнава злото, което се приближава”.

Нека паднем на колене и се помолим на Христа, Който поради нашето недостойнство привидно спи по време на бурята, да се събуди и я укроти, да премахне разколите и върне всички заблудени, всички еретици в Светата Църква, защото само това ще доведе до истинско Единство! Не бива да униваме, но с радост да търпим и пребъдваме в очакване, тъй като тогава победата и триумфът ще бъдат за Христа, а не за антихриста!

 

Редакцията на сайта „Православен апологет” благодари на о. Теодор Зисис за тази дълбока и обективна статия, призоваваща всяка чедо, вярно на Православната Църква, да се опомни и събуди от зимния си сън. Това, за което пише о. Зисис, е изпълнение на един в детайли разработен план за унищожаване и разлагане на Православната Църква. При по-внимателен поглед към състоянието на нашата Руска Православна Църква (и Българската – бел. ред.) ще открием поразително сходство между този план и стремително развиващия се процес на разложение на православното съзнание сред епископата, клира и миряните. Православието все повече се разбира като някакво „духовно утешение”, а не като единствено пристанище за спасение на човешката душа. На Православието все повече се гледа като на културно наследство, а не като на средство за преобразяване на човешката душа „по образа на Христа”, като единствен и истински път към Христа и в Христа.

от сайта budiveren.com